„Не, не, не!” или как децата да „слушат” повече

Подходът към дисциплината в Монтесори философията е такъв че оставя детето да развие вътре в себе си желание за самодисциплина, за разлика от други методи, при които целта е детето да стане „послушно”.

Разликата между самодисциплина и послушание е много съществена, тя представлява различията в разбирането на хората за „добро държане”. За мен е важно детето ми да се научи на самодисциплина и вярвам, че методи за сплашване като наказание, крещене, и дори понякога изпращане в стаята за да си „помисли какво е направил”, могат да постигнат послушание, но само временно. За съжаление, ефектът остава дотогава, докогато приоритет на детето е да угоди на родителите си и скоро родителите разбират, че този приоритет е доста променлив и непостоянен в най-добрия случай.
След като детето престане да се интересува толкова от одобрението на родителите си, методите на заплашване и сделки, губят силата си. При дисциплината в стил Монтесори или т.нар. „нормализация” става въпрос за това, че детето се научава да прави добър избор, независимо дали около него има някой възрастен да го насочи. Звучи непостижимо? Да, но може да се доближим до целта, ако се замислим над следните аспекти:

1.Избираме ли правилата правилно?: Има доста "правила за правилата", които можем да си преповтаряме, но аз се опитвам да си задавам въпроса – „НАИСТИНА ли имам предвид ‘НЕ’ ?" Или просто бих си затворила очите и това не е толкова важно? Има ли причина да настоявам? Или просто съм уморена и нямам търпение? Ако е така, значи това не е правило. Правилото е „малко правила, но да са истински”. Малките деца обичат да проверяват правилата за да се уверяват, че са истински и непоклатими. Това създава сигурност. Другите неща са отворени за преговори и нека преговаряме, дори можем да се оставим да ни убедят. Така детето разбира, че чрез разговор може да постигне целите си, докато с мрънкане и тръшкате е малко вероятно.
Извод – Вярвайте си когато казвате „НЕ!”.

2. Даваме ли добър пример за подражание?: Това вече е по-трудно, за мен е голямо предизвикателство. Започва се от малките неща като това да не си трупаме дрехите на купчини, а да изискваме децата ни да си подреждат, до доста сериозни неща като: Как мислите, че ще научите детето ви да се отнася с уважение и любезност, ако го пляскате или му говорите с ядосан, заплашителен тон? Предвкусвате ли денят в който той ще ви отвърне крещейки или дори ще ви посегне? Отново, може да се постигне временно послушание чрез сплашване, но идва денят в който няма да сме толкова страшни за децата ни, колкото сега. Струва си човек да се замисли.

Добрият пример е начин да се подчертаят правилата. Ако стандартите са различни за вас и за детето, може да си представите до какво объркване и обезценяване на самите правила ще доведе.
Фактът, че не сме перфектни родители (а вие?), и понякога правим грешки може да ни даде още една ценна възможност за даване на добър пример. Например това, че понякога може да си изпуснем нервите или да направим друга грешка показва на детето, че дори мама и татко не са идеални и хората понякога грешат. В такъв случай, най-добре е да се извиним искрено и да поискаме децата да ни простят. Не че е приятно да правим грешки, но пък детето може да разбере, че неуместното поведение или неволните грешки могат да се „поправят” с извинение, обсъждане и помирение. Дете, от което се иска да прости и има възможност да го направи, също учи, че грешките могат да му бъдат простени и е ‘ок’ да си ги признава. Това се отнася и за нас.
Внимание: Децата усещат неискреността. Спомнете си как като деца някой възрастен се е опитвал да ви прилъже с лъжливо обещание. Не става.

Разбира се, самодисциплината е процес, а послушанието е поведение. И аз искам моето дете да ме слуша, в краткосрочен план, но да слуша и неговата вътрешна добра природа в дългосрочен. Работата е там че, ако той трябва да развие неговата вътрешна добра природа в силна воля, може да ми се наложи да пожертвам една част от безпрекословното послушание, което ми създава и неудобства, без да споменавам как изглежда отстрани. За хората, които отглеждат децата си или сами са отгледани в по-авторитарен стил, това изглежда като "разглезване" и биха препоръчали „по-здрава ръка”.
Вярно е, че децата лесно се разглезват, но не това да се отнасяш с уважение към тях ги разглезва. Мисля че е липсата на дисциплина у родителя, проектирана върху детето, чрез неговото непоследователно поведение относно последиците и налагането на авторитарни правила. Политическа аналогия: забележете как винаги тоталитарните правителства са тези, които биват сваляни чрез преврат. Не защото са потиснически, а защото техните поданици разбират колко са слаби.